„…като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, на благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа.“
За добро или лошо всеки човек има свое лично разбиране за “добродетел“. Това е така, защото за различните хора дадена добродетел притежава различна стойност. Причината се корени в културата, възпитанието, възрастта, религиозната принадлежност, професията и много други фактори. Едно от най-разпространените определения гласи, че “добродетел е положителна характеристика, смятана за морално (изключително) добра (…) както и морално действие.“
Философите например, разграничават четири фундаментални морални качества – мъдрост (благоразумие), справедливост, умереност и мъжество, а за църквата основополагащи са трите християнски и добре познати ни добродетели – вяра, надежда и любов. Очевидна е разликата между естествени и християнски добродетели: първите ни подтикват да се ръководим от естествения нравствен закон, диктуван ни от разума и съвестта, вторите – да съобразяваме помислите и постъпките си с учението и примера на Христос. Свещ. Йоан Карамихалев пише в свой труд по темата, че „християнската добродетел стои по-високо от чисто природните чувства. Тя започва тогава, когато проявяваме любов, милосърдие, състрадание заради изпълнение на Божията воля, заради Бога.„
Всъщност християнските добродетели в живота на младия човек не се различават от тези на възрастните хора. Ненужно е подобно разграничение, тъй като смятам, че този тип добродетели не са вследствие на житейски опит, а на вяра, на умението да се довериш, на способността да обичаш различните от теб, на познаването и разбирането на Христовата саможертва. Млад или стар, ако човек не умее да загърбва егото си, да прави компромиси, да подхожда с отворено сърце към всички… то “той е сляп, късоглед и забравил, че се е очистил от прежните си грехове“ (2 Петрово 1:9).
Изглежда необяснимо, но като че паралелното съществуване на естествени и християнски добродетели принуждава човек да бъде в непрекъснат конфликт със самия себе си. Едните те мотивират да търсиш, да се бориш за справедливост, другите – да приемаш обстоятелствата и да се надяваш на справедливост… Мисля, че това е драмата на човешкото съществуване: да търси възмездие или да вярва, че по-висша сила ще съди, отсъди и овъзмезди правилно; да прояви разум и да загърби недоброжелателите си или да прояви любов и да поде ръка дори на врага си само защото Бог е казал, че така е редно.
Вместо да се молим за повече вяра, търпение, сила… и млади, и стари искаме (дори бих казала изискваме) от Бог… отговори. Ежедневно задаваме въпроси „Защо на мен… защо на него… къде сбърках…?“ Вероятно най-задаваният от всички ни въпрос е “Защо ме наказваш, Господи?!“. Непрекъснато спорим – с близките, с приятелите, със себе си, с Бог… Не сме доволни от въпросите, не сме доволни от отговорите… Трудно ни е да сме смирени и да уважаваме другите, трудно ни е да сме толерантни и непрекъснато се предизвикваме един друг, измамно милосърдни сме за собствено удовлетворение, но не и за да облекчим истински чуждата болка.
Милосърдие… О, колко милосърдни сме на Рождество Христово (което за модерност предпочитаме да наричаме Коледа): изпращаме дарителски съобщения, пазаруваме от благотворителни базари, палим свещ в църква и успокояваме съвестта си. А с какво презрение гледаме на бедния, мръсен човечец, надвесен над кофите за боклук. Убедени сме, че това е божие наказание за греховете му, възмездието, което толкова чакаме и обичаме. “Заслужил си го е!“, казваме самодоволно на ум или на глас, но не се замисляме, че всъщност това е нашето изпитание – изпитание на любовта ни, защото милосърдието е именно най-чиста форма на любов. Всеки от нас е орисан да носи и доброто, и злото у себе си – не сме нито по-добри от останалите, нито по-заслужили божията любов и милост. Сочим грешниците с пръст и забравяме, че останалите три пръста… сочат самите нас.
Преди време прочетох интересно сравнение – всички ние сме прозрачни съдове с равно количество кристално чиста вода и утайка. Едни са по-мътни, други по бистри – зависи какво и доколко е размътило душите ни. Когато спрем да възприемаме мътните като “зло“, като на заслужили наказанието си хора, когато спрем да съдим и да поставяме “етикети“… Когато просто се обичаме и си помагаме взаимно, когато проумеем, че за да ни е добре, трябва да бъдем добри с всекиго, само тогава ще можем да говорим за качества много по-висши от естествените ни добродетелни черти.
Искрено се надявам да греша, но според мен християнските добродетели в живота на младия, на съвременния човек… избледняват. Не ги разбира, не ги припознава за свои. Чия е вината? Няма значение. Важно е дали имаме вярата и надеждата, че този процес на “размиване“ на ценности ще спре или ще е необратим. Нетърпеливост, гневност, сърдитост, омраза, алчност, неуморно желание да сме съдници – част от симптомите на една надвиснала над нас епидемия от безверие.
Любовта… любовта е лекарството… любовта към ближния.
2020 г. / Ана Тодорова / РУ „Ангел Кънчев“
Есето е наградено с първа награда във второто издание на конкурса на тема „Християнските добродетели в живота на младия човек“, организиран от Русенския университет „Ангел Кънчев“ и Русенската Света Митрополия
Използвана литература:
- Библия, Книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет, София 1993, изд. Св. Синод на Българската Църква
- “Християнските добродетели“, източник http://bit.do/fistE, последно достъпен 25.11.19г.
- свещ. Йоан Карамихалев, “Естествена и християнска добродетел“, източник https://www.pravmladeji.org/node/130, последно достъпен 25.11.19 г.
- Славов М., “Основни християнски добродетели“, източник http://bit.do/fisDF, последно достъпен 25.11.19 г.
- “Добродетел“, източник https://bit.ly/2R2vNmj, последно достъпен 25.11.19 г.