Гледаш го, куче – мърляво, проскубано, а в очите – човек..

Преди няколко дена седях на една пейка рано сутринта и ядях някакъв сандвич. По едно време едно куче се приближи до мен и сведе глава в краката ми. От сандвича ми беше останало много малко, затова отхапах още една хапка и останалата част я дадох на него. То набързо го изяде, а след това с жален поглед искаше още. Исках да му дам, но повече храна нямах, а и беше време да тръгна за училище. Докато се отдалечавах, кучето беше легнало на земята и беше положило глава върху лапите си и все още ме гледаше с онзи печален поглед.

Така в продължение на около седмица, всяка сутрин, това куче идваше при мен, искайки да му дам от закуската си, а аз всеки път му давах по-голямо парче, докато накрая не започнах да му давам всичко, което имах.

Един ден се прибирах вкъщи след училище, в неприятно дъждовен ден, без чадър. Бях подгизнал от пета до уши и не виждах нищо, защото бях свалил очилата си, заради дъжда. Докато вървях по улицата, усетих тежко дишане след себе си и още преди да се обърна, две големи лапи се намериха върху гърба ми. Стреснато се обърнах и видях кучето, което хранех сутрин. Беше изплезило език и цялото бе мокро и потънало в кал. Скачаше около мен и разпръскваше калната вода от локвите, в които стъпваше. За секунди заприличах на него. То продължаваше да се изправя на задните си крака и се опираше върху мен, като закачливо захапваше ръкавите ми, а след това продължаваше да скача наоколо. Опитах се да продължа по пътя си, но то продължаваше да върви и скача след мен, с изплезен език. По едно време видях как нещо удари кучето, а след това изплиска водата от гьола, в който падна. То започна да вие от болка и избяга някъде в дъжда. Наведох се и взех камъка, с който беше ударено. Обърнах се настрани и видях силуета на приближаващ човек.

– Малко му беше на тоя помияр! – каза той със самодоволна усмивка.
– Моля? – отвърнах учудено.
– Този пес, който избяга преди малко.
– Защо го направихте? Кучето просто си играеше с мен. – продължих по възможно най-спокойния начин, опитвайки се да прикрия гнева си.
– Виж си дрехите.
– Какво им е?
– Целия си изпоцапан. Даже на няколко места ръкавите ти са разпокъсани. Какво ще каже майка ти?
– Това си е мой проблем. А вие защо ударихте горкото животно така безмилостно?
– Защото го заслужава! – каза той, като чоплеше с пръст в устата си, опитвайки се да махне нещо от зъбите си.
– Така ли? И какво е направило, че да го заслужи?
– Няма да давам обяснения на глупав хлапак като теб! Сега се прибирай вкъщи и престани да се занимаваш с помияри! – отвърна той, след което се обърна и се отдалечи.

„Помияр си ти! – помислих си аз. – Чудовище!”

В следващите няколко дена кучето го нямаше и не се мяркаше никъде. Така всяка сутрин седях сам на пейката и ядях сандвичите си. Целите. А дрехите ми бяха чисти. Какво по-хубаво от това?… Особено, когато душата ти е празна. След известно време кучето отново се появи, но дори не смееше да ме доближи. Оставих малко храна на земята, след което се отдръпнах на около метър разстояние и зачаках. Плахо и с предпазлива стъпка, то се приближи до оставеното на земята, подуши го, но не го изяде. След това изплези езика си и започна да маха с опашка, изправи се на задните си лапи и се опря с предните върху мен. И пак започна да си играе, а в очите му можех да видях колко щастливо беше. Вече бе забравило за онзи ден и за болката, която беше изпитало. Изглежда и вече не идваше при мен, защото иска да бъде нахранено. Може би вече му е омръзнало всеки да бяга от помияр като него, за да не изцапа дрехите си, може би му е омръзнало всеки да го рита и замеря с камъни.

„Гледаш го, куче – мърляво, проскубано, а в очите – човек! Гледаш го, човек – наконтен, облечен, а в душата – помияр.”

Халил Гагъм

Сподели с Приятели

2 Comments

  1. ема

    Браво на автора, много харесах разказа, пишете и ни споделяйте, човешкото в литературата не прогонва читателите си, а напротив!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *